На сутринта на 22-ри октомври станах да отида до тоалетната и като пишках, се изтрих и по хартията имаше розово течение. Уплаших се, а Росен вече беше тръгнал за работа. Звъннах му, а той ме успокои. Кликнах и на мама за всеки случай, като се събуди да ми се обади. Това беше в 6 часа. Уплаших се, че бебчо не беше мърдал от 6 до 7, а той по принцип сутрин е доста активен. Чаках го да мръдне и той ме ритна в 7 и нещо. По – късно и мама ми звънна, а аз бях ходила още веднъж до тоалетната и вече видях, че ми е паднала „тапата”. Бебчо идваше!!! Казах на мама, казах и на Росен и бях супер спокойна. Мама дойде у дома и изчистихме, оправихме навсякъде. Аз влезнах да се изкъпа и обръсна за да не ме бръснат с обикновените бръсначки в болницата. Като свършихме отидохме у дома при наще, та ако тръгна да раждам да тръгна от там а не от тука, че са все клюкарки тука из нашата къща. Мама отиде на работа на обяд и се разбрахме като започнат болките да и се обадя. Аз имах много леки сутринта и много на рядко. През около час. Легнах си да си почивам. Мислех да не ям нищо през целия ден, защото четох, че е хубаво да ми е празен стомаха, ако евентуално нещо стане, да чукаме на дърво да не става, и се наложи секцио, да съм подготвена. Обаче мама вика не бой се няма нищо страшно, няма нищо да стане, всичко е наред, яж си. И аз си хапнах малко филийка със кренвирш. Към 4 без 15 ми започнаха болките. Кръста ме боли ужасно и боли около 15 секунди, някой път и 30 и почивката е около 15-20 минути. И тогава аз гледах да си лежа и ако може даже да дремна. Обадих се на мама да и кажа и на Росен казах. Обадих се и на д-р Тодорова. Едвам се свързах с нея, че нещо ставаше с Mtel-а и нямаше обхват. Намерих я най – после докторката и се разбрахме като станат по – начесто болките, на около 10-15 минути да отида в болницата, ако ми изтекат водите пак да отида. Ако не няма смисъл, че е все едно и също къде съм. Даже у дома ще ми е по – добре. Мама си дойде малко по – рано от работа, в 5.30 заради мен, че вече бяха започнали да са много гадни и болезнени. Беше избягала по – рано и шефа и звъня, колегите и също, ама тя не им дигна. Седя при мен и ми държеше ръката, защото беше ужасно. Росен се прибра към 6.30 – 7 часа и вече исках да ходим на болницата. Но изтърпях. Влезнах та се изкъпах още веднъж, за да ми олекне. Мама ми даде да пия вода, че от толкова болки ми пресъхна устата. После изядох една лъжичка мед. От 6.30 часа бях започнала да обикалям стаите и когато болките са най – силни аз викам, но ходя, че иначе боли повече като лежа. Към 7.30 – 8 решихме че вече трябва да тръгваме за болницата. Изчакахме да няма никой по стълбите и навън за да ни види и тръгнахме. Аз даже не си обух маратонките, че не можех да се наведа. Мама ми подаде едни чехли, с които си ходим вътре у дома. Като се качих в колата си качих крака на таблото и ми беше екстра. Не ме болеше чак толкова. По пътя се обадихме на докторката и тя се оказа че е при един хранителен магазин. Отидохме да я вземем. После и до тях ходихме да си остави багажа и да каже на близките си че няма да се прибере сега. Аз се помайтапих, че ми е минало както съм си качила краката, и както го казах и ме заболя яко. Стигнахме в болницата. Влезнах вътре, а мама и Росен ме чакаха отпред пред отделението. Отидохме докторката да ни види с бебчо на ехографа. Гледа ни тя ама нищо не ми казва и аз почвам да се притеснявам. Питах я и тя ми вика, че са ми изтекли водите. Каза ми и нещо за таза, но не я разбрах. Отидохме и в другата зала, за да ме „бръкне” да види как е разкритието. Като си мушна ръката умрях от болка. За пръв път ми „бъркаха”. Това беше ужасно, ужасно, ужасно. Чак ревнах. Питах къде е мама и исках да дойде при мен, ама трябваше да седя там още малко. Каза, че имам почти пълно разкритие 8-9 см, а пълното е 10см. Обаче, се оказва, че имам тесен таз и че бебчо е с лицево предлежание. По точно с очите напред е тръгнал да излиза. После извика една акушерка (Ванчето Алексиева) да ме види и тя отвътре. И тя потвърди. Бебчо не може да излезне. Тодорова ме пита дали ми е мерен таза. И аз и казах, че не е. Показа ми едни железа във формата на разтворен пергели ме пита дали ми е мерен с този уред таза, обаче не е. Видях, че всички се уплашиха. А аз продължавах да имам ужасните болки, но нямам контракции. Болките ги има, но нямам чувството за напън. А водите може би са изтекли когато съм се къпала. Но аз не съм усетила нищо. Всички се разтърчаха и започнаха да свикват екип за спешно секцио. А аз само питах дали някой каза на Росен и на мама какво става. Тръгнах по коридора да видят тоновете на бебчо и се опитах да им споделя какво става, но докторките и акушерките ме викнаха бързо да ходя при тях. Аз ходех едвам едвам вече от болки. Сложиха ми едни уреди и чувах сърчицето на бебчо. Питах как е и ми казаха добре е. Дойде и д-р Канджакова и тя да ме види отвътре и тя потвърди - „Спешно секцио, събирайте бързо екипа!” В това време всички тичат и звънят на линейки и на екипа за секциото. Росен и мама седят отвън и чакат и дали някой им е казал какво става незнам. Дойде анестезиолога Д-р Марков. На мама приятел. Гледа ме и ме разпитва. Пита ме дали съм яла нещо през деня и в колко часа и аз му казах за филията, после за водата и меда. Кара ми се, ама какво да правя сега. После ми каза „Ще гледаме да спасим теб, за бебето не се знае, но ще направим всичко възможно!!!” Като ми го каза попаднах в някакъв трилър, ужасен филм които исках да превключа и да не гледам. Но нямаше как. Ужаса продължаваше, а аз можех да направя само едно, за да сме добре с бебето. Не трябваше да напъвам! Дойде една санитарка и ме обръсна по корема. През това време ми взимаха данните от лична карта, къде работя, за таткото питаха и аз между болките в почивките говорех и виках едновременно. Накараха ме да се съблека, да си сваля обиците и облякох една нощница. Качиха ме в една количка и тръгнахме за операционната. По пътя си мислех само, че може вече да не видя мама и Росен и това сигурно ми е за последен път. Като минах покрай мама и казах „Обичам те!”, после покрай Росен, който отвори асансьора и на него също „Обичам те, Слънце!”. Докато се качвахме нагоре д-р Канджакова си сложи ръката на рамото ми да ме успокои и аз я стиснах и й казах „Може ли да ви хвана ръката?” и тя „Може, разбира се!” и ме стисна здраво. Като стигнахме на етажа трябваше да стана от количката, че имаше праг и съм тежка, не могат да ме дигнат с количката. Събух си чехлите и обух стерилни от болницата. Отидох в края на коридора и влязох в дясната врата. Имаше екип вътре, който подготвяше всичко за операцията. Като влезнах видях една позната – Петя Бельова, на Росен на един приятел майка му. Зарадвах се, до колкото беше възможно, че виждам познато лице, което ще присъства не операцията. На Влади от моя клас леля и ми сложи абоката. Имаше още една жена, чиято ръка стиснах много силно на една контракция. Някой я помоли да свърши нещо, а тя му вика „Ама тя ме хвана за ръката.”. Пуснах я и се хванах за леглото на което се бях качила, за да ме оперират. Дойдоха докторките със маски, дойде и д-р Марков. Махна ми ластичката от косата и ми сложи зелена кърпа на главата, скри ми ушите и започна да ме гали по главата. Това толкова ми помогна. Вързаха ми ръцете и краката, разкрачиха ме и ми сложиха перде пред гърдите, за да не виждам надолу. Марков ми каза „Сега ще дишаш спокойно тука в една маска, това е кислород!” Обаче какво спокойно. Точно тогава дойде една контракция, а те бяха станали толкова на често, че едвам издържах, и ми се искаше да напъвам и аз започнах да дишам учестено и бързо и ме хвана упойката за нула време. Усетих само как се унасям и отпуснах глава на масата.

Усещам някакво гадно чувство. На безпомощност, на унес, болка, незнам къде съм и какво става. Имам потребност да прегърна детето си, обаче не мога да си движа ръцете, не мога да помръдна и това чувство ме побърква. По едно време започвам да се осъзнавам и да чувам гласове: „Иве, хайде честито момченце! Да ти е живо и здраво!” „Айде събуди се, че те чакат отвън да те видят!” „Честито момченце!” и аз само казах „Благодаря ви, благодаря ви много на всички!!!”. Не вярвах че сме живи и двамата! Има господ! Благодаря ти, Господи, че сме живи!

Казаха ми да си прибера ръцете, за да не ми ги ударят като ме изкарват от стаите и ме карат вече в моята си стая. Обаче аз не мога да си ги помръдна. Гадната упойка, докато излезна от нея беше голям зор. Но се осъзнах и вече усещам как ме изнасят и чувам мама и Росен. Честитят ми и аз честитя на тях. Чух и друг глас – Митко беше там, на Влади и ми честитеше и снимаше с камерата. Чух Росен как ми вика ето ти баща ти на телефона да се чуете. Честитих и на него. Качиха ме в асансьора и ме заведоха в стая в АГ – то. Качиха ме на леглото Митко, Росен и май още някой. Хванаха ме за чаршафа и ме сложиха. Ако знаете как ме заболя. Имах торба с пясък на корема за да спада, имах лед на операцията за да няма сраствания, имах дренаж в една ръкавица, имах и катетър. Отделно дето ми бяха слагали тръбичка в гърлото за да дишам, като я бяха махнали ми се беше разранило гърлото и ме караше да кашлям като говорех. Беше ужасно и ме болеше точно в този момент много. Спомням си че малко по късно ми донесоха бебчо да го видя. Вратата се отвори и видях как една акушерка носи едно малко вързопче. Увит в одеалце, това беше моето момченце. Като го видях се разплаках. Беше идеален! С едни големи бузки, с подпухнали очички, с идеални устенца, с малки сладки пръстчета и плачеше гръмогласно. Цунках си го, но не съм го докосвала, защото ръцете ми бяха под одеялото. После ми го взеха. Аз нямах и сили да ги взема. Тресеше ме, беше ми много много студено и леда тежеше много. Мама и Росен бяха там също. Останаха още малко и се разбрахме, че ще дойдат на другия ден, когато съм вече по – добре.